(Стефан Цанев, © Мая Любенова) Господи, мислеше си Варадин, наистина ли

(Стефан Цанев, © Мая Любенова)

Господи, мислеше си Варадин, в действителност ли Вселената ти няма край? Какво представляваме ний - твоите жалки сходства, пъплещи по тази оскъдна планетка, кръжаща към една банална звезда, забутана в покрайнините на някаква провинциална вселена? Какво съставляват пред безкрайното ти мироздание нашите земни борби, нашите омрази и премеждия, жалките ни боричкания за власт, за популярност и за благосъстояния, всичките ни войни и убийства? Забелязва ли ни някой - най-малко толкоз, колкото ний виждаме в полето мравуняка, където същите исторически борби върлуват? За какво ни сътвори? Защо ни подари с разсъдък и усеща - само нас в тази мъртва Вселена - и ни извика: Богове сте!, а ние пълзим като мравки по земната кожа водим безсмислено съществувание на работливи насекоми - и мозък, и съвест, и мускули напрягаме към едничката цел: Насъщния! Това ли е великата задача на индивида: да живее - с цел да работи, да работи - с цел да яде, да яде - с цел да живее? И най-после ни захвърляш в гроба като ненужна мърша - за това ли ни сътвори, Господи? Богове ли сме, или мравки?

Тъй мълвеше този мъж, изправен върху покрива на едновековната къща, издигната върху хилядолетната тракийска гробница; събрал в главата си дремещата сила на проспалите цели епохи мозъчни кафези на няколко хиляди генерации мрачни прабългари, сантиментални славяни и загадъчни траки, той беше проникнал в тъмната вътрешност на Космическата майка, бе видял там човекоподобния ембрион на нашата раждаща се Вселена, видя необозримото не благодарение на някакъв свръхтелескоп, а както античните гърци бяха видели невидимия атом - посредством прозрението на своя мозък; само че този негов остроумен мозък не можа да прозре единствено едно: личната си крах, не можа да планува, че връзките сред милионите му кафези ненадейно ще се разпаднат, че паметта на гените му върху хромозомната серпантина ще бъде изтрита като запис на размагнитена магнитофонна лента и всичко, което човечеството е запаметявало там с епохи - опит, познания, привички, религия, усеща, понятията за положително и зло, за хубост и морал, за чест и достолепие, за виновност и съчувствие, - всичко ще бъде изтрито и индивидът, в чиято глава се намира този разпадащ се мозък, ще се трансформира в малоумен дъртак, потопен в цялостен деменциум, без мисъл, без спомен, без срам, без воля, без каквито и да било устои и задръжки на интелекта, и изгубил всичко човешко, ще се срине до примитива на животно, което издава зверски крясъци и нечленоразделни звуци, което демонстрира срамотиите си, сере и пикае, където свари, и прочие; със всеки минал ден той слизаше все по-надолу по стълбицата на еволюцията, преминавайки обратно век след век, ера след ера, епоха след епоха, като че ли времето бе тръгнало назад, което, споделят, щяло да стане рано или късно, тъй като Вселената към момента пораства, уголемява се и времето тече напред, само че рано или късно ще остарее, ще стартира да се смалява, да се свива и времето ще потече обратно, галактиките ще се втурнат една към друга и ще се скупчат в началната точка на своя зародиш, на Големия гърмеж, а индивидът ще се свре в праутробата си - дали Варадин не беше предварителна жертва на тази неизбежна контраеволюция? Или тази деградация бе елементарна ентропия - неукротим блян на материята да се върне към изначалния си безпорядък? А може би това бе регресивна разновидност, разследване на радиоактивността от нуклеарните ни опити, от лудостта на нашата цивилизация? И не е ли това злокобна поличба, сигнален удар на камбаната - че човечеството е тръгнало по неправилен път: че вместо да усъвършенства себе си, индивидът усъвършенства техниката, която го изпреварва, прави мисленето на индивида ненужно, мозъкът атрофира, атрофията на интелекта води до разпад на личността, до обезчовечаване - трансформирайки Варадин в животно, не показваше ли Бог на човечеството бъдещия му облик? А може би този върховен мозък бе разбрал нещо друго, което не трябваше да ни каже - и бе погубен? Не знам, не съм аз този, който може да отговори на тези въпроси, само че оставена без контрола на съзнанието, животинската физиология избуя като плевел в изоставена равнища и тялото на Варадин стартира да се окосмява, челото му се сниши до два пръста над веждите, ненужно огромният мозък се сви до прагматичния размер на орех, зъбите му пораснаха, изключително кучешките - издадоха се напред и стърчаха заплашително като глиги... и с цел да не узнае светът за този срам, неговата госпожа не го даде в лудница, а го затвори у дома, само че тъй като той трошеше стъклата на прозорците и прегризваше черчеветата, стремейки се като развилнял се орангутан към праначалната си дива независимост, тя поръча желязна клетка, сякаш за някакво си опитно животно в Медицинската академия, разположи клетката по средата на хола в първокласния им апартамент на петия етаж в центъра на София и затвори мъжа си вътре, както затварят дивите зверове в зоопарка, той дъвчеше свирепо стоманените решетки, крещеше победоносно или виеше от безсилна гняв - и така ден след ден, денонощно, и единствено от време на време, доста рядко, на годината един път или дваж, утихваше ненадейно, ставаше скръбен, гледаше добродушно със зелените си очи през прозореца към безкрайните небесни пространства - дали си спомняше нещо, дали осъзнаваше положението си - не знам, само че плачеше дълго и безмълвно...

Откъс от: „ Мравки и Богове ”, Стефан Цанев, ИК Жанет - 45
Снимка: Стефан Цанев, фотограф Мая Любенова, bg.wikipedia.org